|
|
|
|
|
|
Last updated: 01.10.2005. |
1 ноември – Ден на народните будители и
българските учени Слово на проф. д-р Дамян Дамянов, дмн Председател на Съюза на учените в България
УВАЖАЕМИ
ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТ,
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР,
УВАЖАЕМИ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ,
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БАН,
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН РЕКТОР, ГОСПОДА
РЕКТОРИ,
УВАЖАЕМИ КОЛЕГИ И ГОСТИ, ГОСПОЖИ И ГОСПОДА,
Изправени
сме за пореден път пред сакралната дата 1
ноември. Дата, свързана с българското
Възраждане. Дата, избрана да покажем нашето
преклонение пред големите българи,
запазили в столетията под чуждо
владичество национална гордост и памет,
чувство за историзъм и вяра за съхранение, и
не на последно място – огромното желание за
свобода, за собствен език и право на държава,
готовност за борба и саможертва. Проф.
Иван Шишманов през 1903 г. пише “... чудна е
планомерността в цялото наше Възраждане,
планомерност толкова по-удивителна, че тя
не произтича от един всестранно и дълбоко
обсъден кроеж, а се проявява много често
несъзнателно. Паисий не можеше и да
подозира, че от неговата безкритична “Словенобългарска
история” ще възникне свободата на България.
Духовенството, поддържайки с всички
средства школата, не мислеше да буди
далечни мечти. Борците за една национална
черква и в ума си дори не допущаха идеята
България да се отцепи от своята вековна
владетелка. И при всичко това, всички
стремежи бяха насочени като една невидима
ръка към една светла цел - политическото
възкресение на един народ. Най-сетне дойде
Освобождението след ония сюблимни
конвулсии, които предизвикаха възхищението
и ужаса на цял свят...”. Наистина,
плеадата на българските будители започва с
Паисий Хилендарски и неговата История.
Преминава през будните умове на заможни
българи, инвестирали свои средства в
създаването на училища за българските деца
и на църкви за подкрепа на духовността и
вярата. В редиците на будителите се
нареждат десетки борци за освобождение,
сред които блести образът на националната
ни светиня Васил Левски, доказали с живота
си нашата национална стойност. Тук попадат
лицата и произведенията на български
творци, оставили писмен или рисуван знак за
националната ни памет. Изправен
днес пред тази дата, пред будителите на
българския народ, търся прехода между
миналото и настоящето и си задавам много
въпроси, надявам се общи и вълнуващи за
мнозинството от нас. Какви
подбуди за стойностни дела са вълнували
онези българи, обединили се и създали преди
134 години Българското книжовно дружество и
формулирали принципи, чиято подкрепа е
важна и до днес. Надали и в най-смелите си
прозрения са гледали толкова далеч, за да
предвидят прехода на дружеството през 1911 г.
в създаването на Българската академия на
науките, но очевидно силно са го желали.
Продължение на тяхната мечта, Академията на
науките се явява днес най-мощната научна
структура, даваща многостранни и
многобройни научни постижения. Сред
десетките
имена на първите пожертвователи на
Българското книжовно дружество се нарежда
с влог от 22 франга и Васил Левски. М.
Константинова прехвърля дарена й от
родители сума в БКД, “защото там щят
направят по-голяма полза”. А. Цветанов от с.
Ветрен дарява през 1869 г. 2000 златни лева, като
пише “Щастлив съм да поставя един малък
камък в националната и филантропична
сграда на българската наука”. Иван
Евстатиев Гешов изплаща през 1908 г. 120 000 лева
ипотечен дълг за сградата на БАН, а през 1923 г.
дарява къщата си на стойност 3 млн. лева.
Очевидно тези и много други
спомоществуватели са имали реална оценка
за нуждата от наука и нейния полезен принос.
Показателно е, че още в 1881 г. Народното
събрание заделя сума държавни средства за
БКД. Днес
на науката в България не се гледа
рационално. Наскоро в новоприетия Закон за
стимулиране на научните изследвания най-после
тя бе формулирана и възприета като
нациоален приоритет. Засега това признание
остава на думи. Скромното увеличение на
средствата за наука в бюджетите за 2003 и 2004 г.
е по-скоро символично, с търсен политически,
а не толкова полезен и за държавата ефект.
Съществени научни постижения имат само
страни, в които за наука се заделят 2-3% и
повече от БВП. А БВП през 2001 г. за България е
1718 щ.д. на глава от населението срещу 5481 щ.д.
за Чехия; 23 295 щ.д. – за Финландия; 30300 щ.д. –
за Дания. Броят на българските учени
продължава да спада от около 34 хил. –
показател, посочен за 1989 г., на 23 906 – за 1999 г.
и на 21 592 – за 2002 г. При това основно
намаляват високо квалифицираните –
професори и доктори на науките и притокът
на нови млади асистенти и научни сътрудници.
Страната ни все още се задържа на средно
ниво с 14,5% висшисти с образователни степени
и 6,8% специалисти, но отстъпва на
мнозинството западноевропейски страни, САЩ,
Канада, Япония, Австралия и др. “Невежите
презират науката, простите и
необразованите хора се възхищават от нея, а
мъдреците я използват за свои цели”, (Фр.
Бейкън). Науката винаги е била източник на
печалба и мощ в индустрията и в политиката.
Тя може да бъде силен съюзник на всяка
държавна власт, стига да има програма и
желание да я използва. Пример за това е
Финландия. Ако преди столетия богат е бил
земевладелецът, а до миналия век –
индустриалецът, днес богаташ е който събира,
произвежда и разпространява информация. В
бъдеще вероятно ще бъде този, който успее да
систематизира и обобщава информацията,
съумявайки да я поднесе в концентриран вид,
годен за бързо усвояване и поливалентна
употреба. Огромната информация създава
нарастващ обем от научни знания, а времето
за обучение остава същото. Очевидно то
трябва да се рационализира, насища и
скъсява, особено за получаване на
магистърска степен. 15%
от населението на Земята създава иновации и
модерни технологии, около 50% от хората имат
възможност да се ползват от тях или да ги
внедряват, но над 2 млрд. души нямат досег до
тях. В нашата страна темповете на развитие
на икономиката са ниски, в сравнение с
поставените цели. Берзаботицата остава
висока, а жизненият уровен нисък.
Конкурентноспособността е слаба,
бизнесклиматът все още не удовлетворява.
Науката реално остава в периферията на
управленческата политика. Една скорошна
анкета сред 400 мениджъри на работещи
предприятия сочи, че те отбелязват слабо
подобрение на положението на бизнес-сектора,
отчитат кредитна дискриминация на
български фирми. Ето защо едва 9% от тях
чувстват правителствена подкрепа за
бизнеса, а само 13% - стимулиране на
изследователската дейност и използването
на високи технологии. Взаимодействието
между държавното управление, науката и
бизнеса създава факторите, водещи до
прогрес и възход на страната. Властта
не може да се сравни с учеността.
Древноиндийски афоризъм казва, че царя
почитат само в неговата страна, а учения –навсякъде.
У нас тази почит се изразява на думи, но не
се формализира в реални действия.
Стандартът на живот на българските учени и
преподаватели е нисък. Заплатите са
фиксирани и едва ли имат отношение към
действителните научни качества.
Използването на българския интелектуален
потенциал е минимално. Научните институти и
университети нямат финансова свобода.
Голямо постижение, полезно за научно-преподавателските
кадри би било извеждането на бял свят на
подготвената Национална стратегия за
развитието на науката, която би очертала
националните приоритети и посоката на
развитие. Когато
времената се променят, на преден план
излизат хората, които учат. Българите
винаги са се прекланяли пред образованието.
Вероятно движени от такива мисли
родолюбиви българи като Васил Априлов,
Николай Палаузов, Михаил Килифарев, Пенчо
Ралчев и др. дават собствени средства за
създаване на първите български светски
училища. На 1 май 1869 г. български търговци,
живеещи във Виена, подписват “Дружески
сговор”, замислен 6 години по-рано, с
основна цел “... да поддържа, чрез
определени годишни помощи български
ученици от България, Тракия и Македония,
както и от Молдова и Влашко през
разстоянието на тяхното възпитание в
учебни заведения, за да станат учители в
отечеството си”. Основатели на дружеството
са Григор Начович, Савва Паница, Никола
Ковачев и др., а помощи дават д-р Петър Берон,
Марин Дринов, Евлоги Георгиев. Самият
Евлоги Георгиев, в съгласие с желанието и на
своя брат, определя в своето завещание
огромната за времето си сума от 6 млн. лева “за
основаване и поддръжка на едно висше
училище в един град на България...”. Тези
средства служат за построяване на
основната сграда на националната светиня
Софийския университет – Alma
mater
на българското висше образование от 1888 г.
Възникването на университета е дело на
националния дух (Балан). Като
новоизбран министър на образованието проф.
Иван Шишманов пише “Има да се обвиняват в
много неща архитектите на цялото наше
учебно заведение, но това не са първите
архитекти, които работиха със съзнанието на
първи пионери, на пътеломи, а техните
заместници и наследници, някои от които
далеч не притежаваха техния свещен огън,
тяхната опитност и техните знания”.
Поучителни са тези думи и за днешните
архитекти на висшето образование – и
преподаватели, и законодатели. За съжаление
проблемите днес не са малко, а решения по
тях или липсват, или не са достатъчно
далновидни. През
1989 г. населението на страната, независимо от
“голямата екскурзия” на българските турци,
достига 8 986 хил. души. През 2002 г. в България
живеят 7 846 000 души – 1 140 000 по-малко.
Основното обяснение е свързано с
емиграцията, обусловена предимно от
икономически фактори и достигнала 800 хил. до
1 млн. , при това предимно между 18 и 50 годишна
възраст. От друга страна, проблемът е
демографски – отрицателен естествен
прираст, спад на раждаемостта от 14,5/1000
за 1980 г. на 8,1/1000
за 2002 г. Броят на новородените за 2002 г. е
66 499 срещу 128 000 за 1980 г. Впечатляващо е, че 42,9%
от тях са извънбрачни срещу 12,4% за 1990 г. Броят
на завършващите средните училища спада с
около 230 хил. през периода от 1989 до 2000 г. Но за
същия период броят на учащите във висшите
училища нараства от 126 964 на 250 417. След това
се очертава спад, достигащ през 2002/2003 учебна
година до 218 460 студенти и колежани. Нека да
спра до тук и да запитам - необходими ли са
държавнически дългосрочни решения?
Очевидно мотивацията на младото поколение
е променена. Държавата, а и родителите,
инвестират огромни средства за създаването
на висши кадри. За съжаление при много от
тях – за износ. Безработицата е голяма сред
новозавършилите. Сам Татенхаус, западен
журналист, споделя впечатленията си с
думите “Амбициозни млади българи
продължават да емигрират в застрашаващи
количества... Никой не е хвърлил мост между
София и селска България. Успехът няма да
дойде, докато учителите в провинциалните
градове получават по 100 долара месечно”. Оптимистично
ли е, че броят на студентите нараства? По
принцип – да, защото развитието на
съвременната икономиката изисква
висококомпетентни специалисти. На практика
през 2002 г. висши училища завършват 50 214
студенти и колежани, което е под 50% от
поколението, родило се преди 18-20 години.
Същевременно за 2002 г. функционират 49
университета, от които 5 частни и 34 колежи.
През 2003 г. в НАОА са подадени документи за
разкриване на още 21 частни висши учебни
заведения и на 75 нови специалности към
държавните университети. Очевидно
регулативната система на държавата в
областта на висшето образование не работи.
Един наш професор нарича този процес “масово
откриване на килийни училища, подпомаган
къде от местен патриотизъм, къде от
корупционни интереси...” (Д. Драганов). Зам.-министърът
по науката проф. Камен Веселинов в първото
си интервю споделя тревогата си за т.нар. “офшорни
вузове”; за изроденото дистанционно
обучение, непознато в повечето страни на
Западна Европа; за безпардонното ползване
на титли, звания и степени от хора, които не
са ги придобили по законен път; за
принизеното качество на дипломите. Образованието
е в центъра на ценностната система на
българския народ. Ние сме горди от доброто
качество на българските висшисти, приети в
Европа и света – защо допускаме да се
опорочи това? Конвертируемостта на
българското висше образование трябва да се
стимулира, а не да се допуска подкопаването
й. Харолд Киндерман, новият посланик на
Германия, вижда своята и на страните от
Европейската общност задача” ... да
допринесем за това младите хора да имат
професионален шанс в родината си”. За тази
цел е необходима програма не срещу “изтичането
на мозъци”, а за стимулиране завръщането на
емигриралите и реализирали се в чужбина
български учени. България преживя срив в
икономиката си, работоспособното й
население намалява, а трябва да повиши БВП.
На тази задача учените могат да предложат
решение, което включва – повишена
производителност на труда чрез добре
подготвени и заплатени, мотивирани кадри;
увеличени инвестиции в наукоемки
производства; нарастващи иновации и
технологична политика. Този подход се
сблъква с реалността. По тази причина
българският Великден не се състоя,
включително в областта на образованието и
науката. Спекулира се с политически
програми за един политически сезон. Липсват
и политически консенсус, и дългосрочни
програми за национално отговорни решения в
областта на образованието и науката. При
това изрично трябва да подчертая
целенасочените усилия на сегашния екип на
МОН, който се ползва с нашата подкрепа. Парламентът
не издържа успешно изпита пред своите
учители, пред университетските
преподаватели и учени през 14 годишния
период на обучението си в политически и
икономически преход. Когато нашите прадеди
са изправени пред необходимостта от
конституция, създала Търновската,
ползвайки тази на Белгия, но по такъв начин,
че и днес никой не оспорва качествата й.
Днешните закони в областта на науката и
висшето образование са или нуждаещи се от
поправка, или неприети. ЗВО е подложен на
непрекъснати поправки, откриващи дискусия
дори да се разработи нов. Наскоро бе приет
Закон за стимулиране на научните
изследвания, който е добър, но неизчерпващ
възможните финансови механизми за
стимулиране чрез данъчни облечения,
преференциалн инвестиции и пр. Вече
историческият Закон за научните степени и
научните звания непрекъснато се сблъсква с
трудно решими казуси в желанието да се
угоди на различните течения. Цели се
ускоряване на процедурите и растежа на
младите, но защо това се обвързва със
занижаване на изискванията, т.е. на
качеството на кандидатите? Правят се опити
нарастващият брой университети с очевидни
кадрови проблеми, гастролиращи
преподаватели и симптоми на боледуващо
качество на обучението да се съчетаят с
правото всеки университет да дава свои
титли и звания, т.е. стимулиране на
инфлацията на званията и степените при
наличния статус на университетската ни
система. Очакваните резултати от
акредитацията не удовлетворяват и за това
не трябва да се обвинява НАОА, натоварена с
политически очаквания и искания, които не
съответстват на създадената й нормативна
база, т.е. и тук е необходима законодателна
ревизия. Чувства се недостатъчност на
регулативната държавна политика в
системата на висшето образование,
сблъскваща се с една желана и в много
отношения постигната автономия на
университетите и висшите училища.
Изказвайки за пореден път тези искания към
Народното събрание си спомням с чувство за
реалност думите на П.Р. Славейков: Пеял
съм бил в стихове нареждал Коя
полза и каква надежда, Като
няма кой да слуша, разбира – Туй,
що пея, туй, що дрънкам на лира? Парадокс
е, че надеждите за по-ускорено
нормализиране на страната напоследък са
свързани не толкова с усилията на
българските политици и държавници, колкото
с целите на европейската интеграция.
Критериите за включване в ЕС са: демокрация
и правова държава; пазарно стопанство;
конкурентноспособност на пазара на труда;
транспониране на общото европейско
законодателство в националните
законодателства; способността към
интеграция в съюза. Целта е да се нивелират
и уеднаквят отделните части на едно цяло. Но
наред с това голямата цел на европейската
интеграция е да се съхрани културното
разнообразие, като се преодолеят
неравновесията, противоречията в
икономиките, в социалната сфера, в
опазването на околната среда и
биологичното разнообразие (П. Ганчев). Тази
незадължителност на уравниловката в
областта на духовността ми импонира.
Очевидно обединена Европа се базира на
хуманитаризма, толерантността към другата
нация, съхраняване на чуждата култура. В
последните столетия България често е била
сателит на големите страни – Русия, Австро-Унгария,
Германия, СССР, сега може би
на САЩ. Изборът на тази роля е или
политически, или икономически, или
двупосочен, но не и духовен. Българският
народ съумява да съхрани своята
идентичност и в най-трудните години на
своята история. Днешна България със своите
непълни 8 млн. жители има какво да даде на
Европа. Само трябва да вярваме в себе си, да
се опитаме сами със себе си да се
споразумеем и здраво да се потрудим. В
полето на първия ръкопис на История
славянобългарска, съхраняван в Атонския
манастир, един читател е записал през 1772 г.
“Аз, Макрие, йеромонах хилендарски,
прочетох си историю и разумех что ест
писано в нея. И вие потрудете се, братия, та я
прочетете, да ви буди в ползу болгаром...”.
|
Copyright © 2001 USBWebMaster |
